Може би защото съм кльощав, жена ми все се влюбва в едри типове. Първо беше Бойко Борисов, сега - Кубрат Пулев. И веднага, след като в събота го нокаутираха, жена ми отиде да реве в спалнята. Същото направи и когато през февруари 2013-а Бойко Борисов си подаде оставката. Както тогава, така и сега постоях десетина минути сам и се наслаждавах на пълното спокойствие, след което въздъхнах, отидох до спалнята и почуках на вратата.

- Махай се! - изплака жена ми.

- Не се разстройвай, патенце - влязох и приседнах на леглото до нея, като все пак спазвах дистанция, тъй като в такива моменти жена ми има силно кроше.

- Не е честно! - изхлипа тя. - Трябваше да дадат продължения...

Винаги ми е било интересно как може жена ми хем да притежава интелекта на манекенка, хем да си е леко грозничка.

- Това не е футбол, патладжанче - обясних й, - това е бокс...

- Бокс-мокс - прекъсна ме с вик тя, - ти видя ли тоя как ни удряше Кубрат, как може такова нещо, няма ли там съдии да го видят това...

Прецених, че и да задълбая в правилата на бокса, резултат няма да има, затова просто замълчах.

- Нищо - продължи жена ми, - навремето и Бойко го детронираха, обаче какво стана после, върна се на бял кон, нали? И Кубрат ще се върне... Двама мъже има в тая страна, да знаеш, само двама - единият е Бойко, другият - Кобрата.

Съгласих се с кимване, какво друго можех да направя - единият е премиер, другият може да ме пребие.

- И двамата са патриоти, всичко правят за страната си - продължаваше да нарежда жена ми. - Но все ще се намери някой мръсник, който да им попречи!

- Чакай сега, ягодке - казах аз, - никой не е виновен, че Кубрат падна, просто другият боксьор беше много по-добър, това е.

Погледът на жена ми веднага ме накара да съжаля за казаното.

- Родоотстъпник! - изсъска тя. - Майцепродавец! Тъщопродавец! Срам ме е от тебе! Сега остава да кажеш нещо лошо и за Генерала... - колкото и да беше ядосана, като каза "Генерала", сякаш устата на жена ми се изпълни с мед с орехи и сусам. Аз избягвам да говоря с пълна уста, но...

- Нищо за никой няма да казвам - отговорих, - просто мисля, че е крайно време хората в България да спрем да се оправдаваме за неуспехите си, като обвиняваме другите за тях...

Жена ми дишаше тежко, бях успял да я вбеся.

- Все някой друг ни е виновен, това имам предвид - продължих да подскачам върху тънкия лед аз. - Управляващите винаги се оправдават с предишните, спортистите - със съдиите, лекарите - със системата... Как един не каза - вината е моя... Защо Кубрат не призна, че е по-слаб?

- Знаеш ли какво - тихо каза жена ми, усещах, че се готви да ме нокаутира, само не знаех дали накрая ще изляза от боя без счупвания. - Ти си говори колкото искаш, аз обаче отивам да звънна на мама и ще я поканя да ни дойде на гости за уикенда. Нищо не беше останало от меда и сусама в устата й, само земноводни и влечуги...

А аз се почувствах все едно Кличко бе стоварил юмрука си директно в лицето ми.

- Но... защо? - успях да отроня аз, докато се мъчех да не изпадна в нокдаун.

- Ти сам го каза, все се оправдаваме с другите - заяви жена ми. - Ти, примерно, все се оправдаваш, че не се разбираш с майка ми, защото била еди-каква си, как веднъж не каза, че не се разбирате, защото ти си еди-какъв си! Защо, питам, не потърси вината в себе си? Отивам да й звънна.

На мига капитулирах и заговорих толкова бързо, че сам не се разбирах:

- Права си, макаронче, така е, аз съм виновен, че с майка ти не се разбираме, вината е моя, само не я викай, моля те, и за другото си права - Кобрата беше по-добрият на ринга, съдиите бяха купени, Бойко е велик!

Но беше късно, жена ми вече говореше с майка си по телефона, а противникът в мен бе нокаутиран, далеч преди петия рунд.

Деян Копчев